Белоградчик (2009)

Наближаваме едно от най-живописните места в България и пейзажът става все по-драматичен, но това не се дължи на знаменитите скали, а на надвисналите облаци, които предвещават страшен дъжд и следователно – повече никакви забележителности за настоящия ден. Изведнъж целият път се разкрива изпълнен не с вода, а с цял порой от пухкави овце, които бързаха в противоположната на нас посока. Снимах ги, разбира се, пък нека после овчарят да се смее на тези градски чеда, които сякаш никога през живота си не са виждали мръснобяла топка вълна, бързаща пред задаващата се пролетна буря.

Излишно е да казвам, защото ще проличи и със самите снимки, че дъждът – на едри, плющящи, шумни и пълноводни капки – закри всичко, което можеше да се види на повече от 20 сантиметра пред колата, а последвалата го мъгла направо стана повод  да обсъждаме второ ходене до Белоградчик.

Все пак с усмивки и почти напълно сухи се настанихме в къща за гости „Драките”, която ни подслони за една вечер в своите чисти и удобни стаи. В Белоградчик има много подобни къщи, но за съжаление не мога да направя сравнение. Можете да резервирате отделна стая, както и цялата къща (ние направихме така ), като първият етаж ползва един санитарен възел, а на втория има два – за двете стаи по един. Най-забавната част е, че втората баня е извън спалното помещение, така че можете да изловите всички по бели гащи по пътя им към банята рано или по-късно сутринта.

Вечерта в Белоградчик беше пропита със свежестта на излелия се дъжд, хора почти не се забелязваха, а някои кръчми отказаха да ни приемат, защото „скоро си имали работа с полицията”?!?! Какво ще рече това, никой не разбра, а не се и задържахме достатъчно време в самия град, за да разберем... Набързо се изнизахме от една ужасна кръчма, която бяхме открили, и потърсихме някаква алтернатива за празните стомаси, която съвсем бързо открихме в лицето на две окъснели павилиончета (защото същата вечер имало дискотека в града и хората гледат да са на разположение на прегладнелите и прежаднели млади купонджии), които разполагаха дори с Milka с цели лешници. Запасихме се с провизии и се отправихме обратно към "дома". Там се състоя най-веселата част от вечерта, която, както можете да се досетите, беше оживена дискусия по всевъзможни проблеми и похапване на фъстъци и ако не ме лъже паметта – козунак.  :)

Надеждата ни сутринта Белоградчик да ни посрещне с ясно и слънчево време се изпари още с първия поглед през прозореца, a разходката из Белоградчишката крепост беше изживяване, ограбено от най-големите си очарования – скалите. На всичкото отгоре тих и скромен дъждец започна да ни освежава, когато едва бяхме прекрачили голямата порта на крепостта, а горката екскурзоводка не издържа на сънливото и сърдито време и набързо ни остави да се оправяме сами.

„Белоградчишките скали са естествени природни образувания в района на Западния Предбалкан и се простират на около 17-18 км дължина и 3 до 5 м ширина. ... Преди около 230 млн.г., в резултат на херцинския тектоничен цикъл земите в района на Белоградчик са били високо издигната суша. Релефът бил силно разчленен. При тези условия вследствие на интензивното изветряне и всеобща тенденция към потъване на земната кора са се образували и конгломератите край Белоградчик.

Червеникавият цвят на скалите се дължи на железните окиси и хидроокиси. През юрския период върху пясъчниците се наслоили по-светли и по-дребни сиви и кремавобели варовици.
Впоследствие започнала интензивна ерозия на най-високо издигнатите части. Варовиците от тези части се разрушили и разкрили силно напуканите конгломерати. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. Крепостните укрепления са строени и доизграждани по време на 3 периода: античен, средновековен и достроявани през XIX век.”

„Причудливи” определено не е думата, която бих използвала за тези скали. По-скоро могъщи, величествени, поглъщащи. Въпреки мъглата, която се носеше и се разсейваше в различни посоки, тези гигантски скали, тези природни феномени в Белоградчик изпълниха душата ми! Сякаш заставаш на края на света, а нещо невидимо и много по-силно от теб те обгръща, понася те и те тласка към безкрайността, която се простира зад ръба на скалата. 

Това е чувството, че можеш да имаш всичко само с един поглед, с едно вдишване, с една единствена тръпка да погледнеш отгоре и да не видиш дъното.